Песента на човека

Един и същ на битието с урагана,

аз шеметно се нося, дух из океана

на тъмнина нестресвана от сън за ден,

без нявга мигом негде да застана,

напред самотно устремен.

 

Живота и смъртта крила ми са предвечни,

размахани задружно, – близки и далечни

предели аз не виждам сред размаха свой;

на мигновенията бързотечни

изгубих тягостния брой.

 

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?

Мечта подир мечтата гине и се ражда…

В тъма и сам – към светлина ли, към любов?

Из хаосите явствен се обажда

към мене нечий родствен зов.

 

През тайната на димните потоци звездни,

кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,

заслушан аз минавам, – бди тревожен ум,

с надежда за минутите възмездни

на стигнат край в безкраен друм.

 

И може би в безкрая гоня аз граница,

с напразно вярван сън за бъдаща зорница –

слепец пробуден, сляп отвека и навек…

И може би в заключена тъмница

от своя зов аз слушам ек.